Стената

Аз препускам. Безкрайна, незнайна стена
покрай мене се точи. Разпенен е конят.
Ще замръкна затворник без съд и вина,
ако залеза все така глупаво гоня.

Не намирам врата, а не съм стенобитен.
Може би, ако сляза, ще мина през нея.
Там, отвъд е вселена, която копнея,
тук - животът ми простичък и първобитен.

Сам издигах мълчания, глухи прегради.
Гордостта ме превърна в отшелник пустинен.
Аз не гоня със коня престиж и награди.
Просто искам да бъда разбран и невинен.

Ще изчезне ли щом със любов я докосна?
Ще премина ли, сякаш съм някакъв дух.
И какво ме очаква? - съдба високосна,
или пак коловози, а моят - най-глух.

Ако свърна от тази проклета стена
и препусна на воля в безлюдните степи,
ще намеря ли шемет, в небе - светлина
и не са ли очите ми залезно слепи?

Откога ли е тука? - живея край нея
и люлее ме, дава уют, но съм луд.
Ще я драскам и пиша, за нея ще пея -
и вселена ще стана, небе и беркут.

И тогава над нея далеч ще се рея,
уморено крилете на края ще свия -
Ще свисти тишината и в миг ще се слея
със нея. Завинаги.
Ще я разбия.