четвъртък, 7 септември 2017 г.

В кръговрата на безкрая

Някой ме захвърли в този свят
без да имам право да узная 
за какво съм тука ,тъп примат,
и защо във този фарс играя .

Трябваше ли да избирам роля 
и каква е същността на моя Аз
исках да узная без да моля 
този някой с разтреперан глас 

Май не се налага, просто няма 
някакъв виновник за това, 
че участвах в личната си драма
без да крия в пясъка глава 

Истината, тя не е за всички 
нито тази страшна свобода 
да усещаш колко сме самички 
като капки съхнеща вода 

Времето следите ще изтрие,
звездният ни прах ще разпилее
и вселената отново ще се свие 
за да се взриви и да живее 

Някой друг след трилион години 
или в друга някоя вселена 
пак ще бъде на диета с дини 
и ще плюе семките в легена 

Всичко безнадеждно се повтаря 
във безкраен и отчаян кръговрат
себе си безкрая преговаря 
и създава свят след свят.

неделя, 1 ноември 2015 г.

Музикални упражнения

След мъглата  и Там  са записани с две години разлика  и днес като се ровя из купищата негодни записи (не че тия са особено годни) откривам, че ме преследват едни и същи мелодии години наред и аз съм ги дрънкал на китарата , свирукал или дори писал ноти , композирал на компютъра с програмата Anvil Studio . Композирането за лаик, който дори е забравил да чете ноти , защото все пак някога е учил как става това , е трудоемко занимание. Подрънквам на китарата , тактувам и установявам продължителността на нотите . После записвам няколко  и отново . Да слушам собствените си произведения ме успокоява , релаксира. Някои от тях са записани точно с тази цел като Ручей Има едно стихотворение , което е подходящо за случая . Казва се Поточе

Поточе

От тъмната утроба на земята
учудено, притихнало извира-
в очите му се плисва синевата
разкъсана от клоните над вира.

Душата му, по детска любопитна,
 
през камъните пътя си намира.
По бебешки е крачката му ситна-
в тревите се заплита и провира.

А по надолу има изненада,
 
но през глава се втурва и без страх,
във слънчева дъга над водопада,
искри с небесен, светъл, детски смях.

За малко само да почине спира,
 
да се погали в рошавият мъх,
а облаци изпрани пак простира
баща му-ей там онзи синкав връх.
. А  Каруцата е по едно стихотворение или по скоро по две . Едното е мое написано по стих на Радост Даскалова


И път го бие - скърца окът,
като жена китарата му шепне.
Там горе - в синьото високо,
каруцата му мярна се последно.
 regina    -Spanish Caravan



Напича пладне- дълъг път се губи
и хоризонта парцалив пустее
Жътварки стържат, късат звуци груби.
Във маранята всичко се люлее.

Каруцата скрипти и жално вие
и кончето накуцва без подкови,
а той под наметалото я крие
и гали струните с акорди нови.

„Далечна моя, в жегата унесен,
към теб пътувам, сякаш в ада слизам.
Не те намирам, но глася ти песен
в прегръдка на непраната ми риза.”

Люлее се каруцата, скърцори,
реди копита кончето дръгливо,
китарата не пее, а говори-
ту стене тихо, ту изплаква диво.


Все по-нататък трополи и се смалява
във жегата по пътя поднебесен,
 и като прах се утаява, и остава,
от нея спомен за испанска песен.








събота, 25 септември 2010 г.

Черната Роза




Наричат я Черната Роза,
а тя е все още дете.
Живота без капчица мозък
от тръни венче и плете

Наричат я Черната Роза.
Изгуби се тя във нощта
Живота й мръсен и грозен
лиши я от прости неща

Израсна в приюта
на нуждата в скута
със плюшено старо мече.
И днес във коптора
сред своите хора
на ум приказки му чете

Наричат я Черната Роза
Живота й ваза със смрад
Стои във заучена поза
настръхва от студ и от глад

Наричат я Черната Роза
Ще има тя свое дете
Живота без капчица мозък
венчето му вече плете

И пак въвприюта
на нуждата в скута
със плюшено ново мече
А тя си мечтае
с бебчок да играе
и то непременно момче.

Наричат я Черната роза,
а тя е все още дете!
Живота без капчица мозък
от тръни венче и плете

Наричат я Черната Роза
Живота й ваза със смрад
Стои във заучена поза,
колите подвяват и хлад

вторник, 13 юли 2010 г.

Пролетно

вдъхновено от Uff

Извиха се косове,
облаци черни,
запърха небето,
огромен харман,
над улици мръсни,
зловещи каверни,
човешки
зловония
на Ариман
И сякаш
душата
от мен се откъсна,
свободна се стрелна
далеч от калта.
Сърцето
от радост
в гърдите ми блъсна-
отворих прозореца за пролетта.

Не помниш ли

Не помниш ли, разказвах ти на плажа
как сътворих небето, слънцето, земята,
но бях забравил аромата на цветята
и каза ми- не се прави на важен.
В морето още нямаше акули,
дори не беше толкова солено
и беше топло, топло като юли
направо супа, изумрудено зелено…
Тогава ми поиска птица.
Не помниш ли? Сега ще ти разкажа:
Видях я в разширената зеница
и се роди с целувката на плажа,
защото бяхме дух, изпълващ всичко,
а днес сме на вселени разделени.
Сега съм никой, побеляващ чичко.
Моретата са тъмни и студени
изпълнени с акулите- въпроси.
Къде са дните светли, златокоси?!

Като река

Понякога дочувам Оня глас
в шума на вятъра или прибоя.
Снишава се небето. Страна власт
усещам и светът е само моя.

Докосвам всеки корен.Мисълта
прониква до сърцето на нещата-
огромна, непонятна празнота
извираща навсякъде в душата.

Като река, която се извива
към залеза , самотна и безкрайна,
потичам и душата ми прелива
във непонятна, но велика тайна.

Есен е

Орех се търкулна
пак по керемидите.
Вятър ли го брулна?
Няма да го видите.
Някъде в тревите
пролетта ще чака.
Есен е. Осите
спят и жилят мрака.
Къщата мърмори
във съня си нещо.
Нега и умора.
Сякаш се усеща
как луната пие
гроздов кехлибар.
В тъмнината вие
кръволок-комар.
Тихо, като котка,
хладен вятър влиза
и пътувам в лодка
със платно от риза.
Връщам се в летата
палави, унесен.
Пълни се душата,
като грозд на есен.
Сладко ме опиват
с аромат лозите
и така заспивам.
Люлят ме щурците…

Орех се търкулва
пак по керемидите.
Вятър ли го брулна?
Няма да го видите.