Черната Роза

Наричат я Черната Роза,
а тя е все още дете.
Живота без капчица мозък
от тръни венче и плете

Наричат я Черната Роза.
Изгуби се тя във нощта
Живота й мръсен и грозен
лиши я от прости неща

Израсна в приюта
на нуждата в скута
със плюшено старо мече.
И днес във коптора
сред своите хора
на ум приказки му чете

Наричат я Черната Роза
Живота й ваза със смрад
Стои във заучена поза
настръхва от студ и от глад

Наричат я Черната Роза
Ще има тя свое дете
Живота без капчица мозък
венчето му вече плете

И пак въвприюта
на нуждата в скута
със плюшено ново мече
А тя си мечтае
с бебчок да играе
и то непременно момче.

Наричат я Черната роза,
а тя е все още дете!
Живота без капчица мозък
от тръни венче и плете

Наричат я Черната Роза
Живота й ваза със смрад
Стои във заучена поза,
колите подвяват и хлад

Пролетно

вдъхновено от Uff

Извиха се косове,
облаци черни,
запърха небето,
огромен харман,
над улици мръсни,
зловещи каверни,
човешки
зловония
на Ариман
И сякаш
душата
от мен се откъсна,
свободна се стрелна
далеч от калта.
Сърцето
от радост
в гърдите ми блъсна-
отворих прозореца за пролетта.

Не помниш ли

Не помниш ли, разказвах ти на плажа
как сътворих небето, слънцето, земята,
но бях забравил аромата на цветята
и каза ми- не се прави на важен.
В морето още нямаше акули,
дори не беше толкова солено
и беше топло, топло като юли
направо супа, изумрудено зелено…
Тогава ми поиска птица.
Не помниш ли? Сега ще ти разкажа:
Видях я в разширената зеница
и се роди с целувката на плажа,
защото бяхме дух, изпълващ всичко,
а днес сме на вселени разделени.
Сега съм никой, побеляващ чичко.
Моретата са тъмни и студени
изпълнени с акулите- въпроси.
Къде са дните светли, златокоси?!

Като река

Понякога дочувам Оня глас
в шума на вятъра или прибоя.
Снишава се небето. Страна власт
усещам и светът е само моя.

Докосвам всеки корен.Мисълта
прониква до сърцето на нещата-
огромна, непонятна празнота
извираща навсякъде в душата.

Като река, която се извива
към залеза , самотна и безкрайна,
потичам и душата ми прелива
във непонятна, но велика тайна.

Есен е

Орех се търкулна
пак по керемидите.
Вятър ли го брулна?
Няма да го видите.
Някъде в тревите
пролетта ще чака.
Есен е. Осите
спят и жилят мрака.
Къщата мърмори
във съня си нещо.
Нега и умора.
Сякаш се усеща
как луната пие
гроздов кехлибар.
В тъмнината вие
кръволок-комар.
Тихо, като котка,
хладен вятър влиза
и пътувам в лодка
със платно от риза.
Връщам се в летата
палави, унесен.
Пълни се душата,
като грозд на есен.
Сладко ме опиват
с аромат лозите
и така заспивам.
Люлят ме щурците…

Орех се търкулва
пак по керемидите.
Вятър ли го брулна?
Няма да го видите.

Искра

Седем милиарда капки кал-
остатъци от нечие творение,
подобия забърсвани без жал,
„божествени” без сянка от съмнение.
Изстисквани и мачкани до гроб,
виновни без вина, че още дишат…
Една безкрайна и верижна дроб,
А по-нататък?
По-нататък-нищо.

Какъв, какъв протуберанс!
И колко много страст
във хаоса и мрака на вселената.
Пожар изпаднал сякаш в транс
и в него аз,
без глас,
искра-
до спукване на вената.

Въпрос

Спомени-
дребни монети
забутани нейде в хастара,
билети
от паднала драма,
илюзия стара,
и ресто,
което живота ни връща
за всички похарчени чувства.
Самоизмама
Какво да си купя?-
Насъщната вяра,
че всяко усилие
се въз награждава?
Не става!
Не струва!
Живота напред продължава.
Тогава?
Какво да ги правя-
безценни монети,
но само за мен в обръщение?
Да ги превърна в куплети
стихотворение след стихотворение?

Клошарят

Така и не разбрах защо съм тук
и трябва да живея като скот,
сред кофите, препълнени с боклук,
един окаян и смрадлив живот.

И още не разбирам: Как така
на всички им е ясно кой съм аз,
щом моята протегната ръка
е чужда като просещия глас.

Нима избрах живота си такъв-
не помня да съм молил и ридал
да се родя, да бъда плът и кръв,
покрита с мръсотия и печал.

Затуй вървя и си говоря с Бог,
а той мълчи и гледа настрани-
не иска може би да бъде строг,
душата ми до смърт да нарани.

Изхвърлен като прашен стар матрак,
от колене и ласки изтърбушен,
животът си търкалям- няма как
и ударите на сърцето слушам.

Към Ада

И сякаш недовършени, в очакване
на волята му свише, непонятна,
подпираме живота си до скапване
с усмивка като плесен неприятна.
Измислени, измисляме надежди,
отлагаме агонии защото
ни гледа някои страшно изпод вежди
и иска да повярваме в доброто,
а всеки ден надолу пак ни свлича
в неверие, объркване и горест-
живота ни е опит за обичане,
а злобата неизлечима болест.
Обречени, в илюзии се скитаме
и искаме да вярваме във смисъла,
но няма кой за пътя да попитаме
и пак луната виснала е кисела,
а славеите във нощта- досада
със звънките си и първични трели….
Защо душата не остава млада?!
Нима към ада пътя сме поели?!

Стената

Аз препускам. Безкрайна, незнайна стена
покрай мене се точи. Разпенен е конят.
Ще замръкна затворник без съд и вина,
ако залеза все така глупаво гоня.

Не намирам врата, а не съм стенобитен.
Може би, ако сляза, ще мина през нея.
Там, отвъд е вселена, която копнея,
тук - животът ми простичък и първобитен.

Сам издигах мълчания, глухи прегради.
Гордостта ме превърна в отшелник пустинен.
Аз не гоня със коня престиж и награди.
Просто искам да бъда разбран и невинен.

Ще изчезне ли щом със любов я докосна?
Ще премина ли, сякаш съм някакъв дух.
И какво ме очаква? - съдба високосна,
или пак коловози, а моят - най-глух.

Ако свърна от тази проклета стена
и препусна на воля в безлюдните степи,
ще намеря ли шемет, в небе - светлина
и не са ли очите ми залезно слепи?

Откога ли е тука? - живея край нея
и люлее ме, дава уют, но съм луд.
Ще я драскам и пиша, за нея ще пея -
и вселена ще стана, небе и беркут.

И тогава над нея далеч ще се рея,
уморено крилете на края ще свия -
Ще свисти тишината и в миг ще се слея
със нея. Завинаги.
Ще я разбия.

Виждам сълзите ти

Гледам в сълзите ти.
Сляп си в тълпата.
Търсиш мечтите си
в цветен остатък.
kopele (Ирен Попова) -Ти

Виждам сълзите ти
слепи в тълпата…

Бързаш изгубена,
бързаш нататък…
В бялата зима
бледнеят контури,
чезнеш любима
във облаци сури,
сянка те следва
и моята тръгва
сякаш от мене
душа се изтръгва…
сякаш умирам
замръзнал и ням…
Всичко разбирам,
усещам и знам,
бавна отрова
дъхът ми пресича…
Бях ли оловното
твое войниче?
А светофарите
мигат в мъглата.
Пусти са гарите,
мъртва тълпата…
Никой не знае,
не се и досеща…
Това беше краят,
последната среща.