вдъхновено от Uff
Извиха се косове,
облаци черни,
запърха небето,
огромен харман,
над улици мръсни,
зловещи каверни,
човешки
зловония
на Ариман
И сякаш
душата
от мен се откъсна,
свободна се стрелна
далеч от калта.
Сърцето
от радост
в гърдите ми блъсна-
отворих прозореца за пролетта.
вторник, 13 юли 2010 г.
Не помниш ли
Не помниш ли, разказвах ти на плажа
как сътворих небето, слънцето, земята,
но бях забравил аромата на цветята
и каза ми- не се прави на важен.
В морето още нямаше акули,
дори не беше толкова солено
и беше топло, топло като юли
направо супа, изумрудено зелено…
Тогава ми поиска птица.
Не помниш ли? Сега ще ти разкажа:
Видях я в разширената зеница
и се роди с целувката на плажа,
защото бяхме дух, изпълващ всичко,
а днес сме на вселени разделени.
Сега съм никой, побеляващ чичко.
Моретата са тъмни и студени
изпълнени с акулите- въпроси.
Къде са дните светли, златокоси?!
как сътворих небето, слънцето, земята,
но бях забравил аромата на цветята
и каза ми- не се прави на важен.
В морето още нямаше акули,
дори не беше толкова солено
и беше топло, топло като юли
направо супа, изумрудено зелено…
Тогава ми поиска птица.
Не помниш ли? Сега ще ти разкажа:
Видях я в разширената зеница
и се роди с целувката на плажа,
защото бяхме дух, изпълващ всичко,
а днес сме на вселени разделени.
Сега съм никой, побеляващ чичко.
Моретата са тъмни и студени
изпълнени с акулите- въпроси.
Къде са дните светли, златокоси?!
Като река
Понякога дочувам Оня глас
в шума на вятъра или прибоя.
Снишава се небето. Страна власт
усещам и светът е само моя.
Докосвам всеки корен.Мисълта
прониква до сърцето на нещата-
огромна, непонятна празнота
извираща навсякъде в душата.
Като река, която се извива
към залеза , самотна и безкрайна,
потичам и душата ми прелива
във непонятна, но велика тайна.
в шума на вятъра или прибоя.
Снишава се небето. Страна власт
усещам и светът е само моя.
Докосвам всеки корен.Мисълта
прониква до сърцето на нещата-
огромна, непонятна празнота
извираща навсякъде в душата.
Като река, която се извива
към залеза , самотна и безкрайна,
потичам и душата ми прелива
във непонятна, но велика тайна.
Есен е
Орех се търкулна
пак по керемидите.
Вятър ли го брулна?
Няма да го видите.
Някъде в тревите
пролетта ще чака.
Есен е. Осите
спят и жилят мрака.
Къщата мърмори
във съня си нещо.
Нега и умора.
Сякаш се усеща
как луната пие
гроздов кехлибар.
В тъмнината вие
кръволок-комар.
Тихо, като котка,
хладен вятър влиза
и пътувам в лодка
със платно от риза.
Връщам се в летата
палави, унесен.
Пълни се душата,
като грозд на есен.
Сладко ме опиват
с аромат лозите
и така заспивам.
Люлят ме щурците…
Орех се търкулва
пак по керемидите.
Вятър ли го брулна?
Няма да го видите.
пак по керемидите.
Вятър ли го брулна?
Няма да го видите.
Някъде в тревите
пролетта ще чака.
Есен е. Осите
спят и жилят мрака.
Къщата мърмори
във съня си нещо.
Нега и умора.
Сякаш се усеща
как луната пие
гроздов кехлибар.
В тъмнината вие
кръволок-комар.
Тихо, като котка,
хладен вятър влиза
и пътувам в лодка
със платно от риза.
Връщам се в летата
палави, унесен.
Пълни се душата,
като грозд на есен.
Сладко ме опиват
с аромат лозите
и така заспивам.
Люлят ме щурците…
Орех се търкулва
пак по керемидите.
Вятър ли го брулна?
Няма да го видите.
Искра
Седем милиарда капки кал-
остатъци от нечие творение,
подобия забърсвани без жал,
„божествени” без сянка от съмнение.
Изстисквани и мачкани до гроб,
виновни без вина, че още дишат…
Една безкрайна и верижна дроб,
А по-нататък?
По-нататък-нищо.
Какъв, какъв протуберанс!
И колко много страст
във хаоса и мрака на вселената.
Пожар изпаднал сякаш в транс
и в него аз,
без глас,
искра-
до спукване на вената.
остатъци от нечие творение,
подобия забърсвани без жал,
„божествени” без сянка от съмнение.
Изстисквани и мачкани до гроб,
виновни без вина, че още дишат…
Една безкрайна и верижна дроб,
А по-нататък?
По-нататък-нищо.
Какъв, какъв протуберанс!
И колко много страст
във хаоса и мрака на вселената.
Пожар изпаднал сякаш в транс
и в него аз,
без глас,
искра-
до спукване на вената.
Въпрос
Спомени-
дребни монети
забутани нейде в хастара,
билети
от паднала драма,
илюзия стара,
и ресто,
което живота ни връща
за всички похарчени чувства.
Самоизмама
Какво да си купя?-
Насъщната вяра,
че всяко усилие
се въз награждава?
Не става!
Не струва!
Живота напред продължава.
Тогава?
Какво да ги правя-
безценни монети,
но само за мен в обръщение?
Да ги превърна в куплети
стихотворение след стихотворение?
дребни монети
забутани нейде в хастара,
билети
от паднала драма,
илюзия стара,
и ресто,
което живота ни връща
за всички похарчени чувства.
Самоизмама
Какво да си купя?-
Насъщната вяра,
че всяко усилие
се въз награждава?
Не става!
Не струва!
Живота напред продължава.
Тогава?
Какво да ги правя-
безценни монети,
но само за мен в обръщение?
Да ги превърна в куплети
стихотворение след стихотворение?
Клошарят
Така и не разбрах защо съм тук
и трябва да живея като скот,
сред кофите, препълнени с боклук,
един окаян и смрадлив живот.
И още не разбирам: Как така
на всички им е ясно кой съм аз,
щом моята протегната ръка
е чужда като просещия глас.
Нима избрах живота си такъв-
не помня да съм молил и ридал
да се родя, да бъда плът и кръв,
покрита с мръсотия и печал.
Затуй вървя и си говоря с Бог,
а той мълчи и гледа настрани-
не иска може би да бъде строг,
душата ми до смърт да нарани.
Изхвърлен като прашен стар матрак,
от колене и ласки изтърбушен,
животът си търкалям- няма как
и ударите на сърцето слушам.
и трябва да живея като скот,
сред кофите, препълнени с боклук,
един окаян и смрадлив живот.
И още не разбирам: Как така
на всички им е ясно кой съм аз,
щом моята протегната ръка
е чужда като просещия глас.
Нима избрах живота си такъв-
не помня да съм молил и ридал
да се родя, да бъда плът и кръв,
покрита с мръсотия и печал.
Затуй вървя и си говоря с Бог,
а той мълчи и гледа настрани-
не иска може би да бъде строг,
душата ми до смърт да нарани.
Изхвърлен като прашен стар матрак,
от колене и ласки изтърбушен,
животът си търкалям- няма как
и ударите на сърцето слушам.
Към Ада
И сякаш недовършени, в очакване
на волята му свише, непонятна,
подпираме живота си до скапване
с усмивка като плесен неприятна.
Измислени, измисляме надежди,
отлагаме агонии защото
ни гледа някои страшно изпод вежди
и иска да повярваме в доброто,
а всеки ден надолу пак ни свлича
в неверие, объркване и горест-
живота ни е опит за обичане,
а злобата неизлечима болест.
Обречени, в илюзии се скитаме
и искаме да вярваме във смисъла,
но няма кой за пътя да попитаме
и пак луната виснала е кисела,
а славеите във нощта- досада
със звънките си и първични трели….
Защо душата не остава млада?!
Нима към ада пътя сме поели?!
на волята му свише, непонятна,
подпираме живота си до скапване
с усмивка като плесен неприятна.
Измислени, измисляме надежди,
отлагаме агонии защото
ни гледа някои страшно изпод вежди
и иска да повярваме в доброто,
а всеки ден надолу пак ни свлича
в неверие, объркване и горест-
живота ни е опит за обичане,
а злобата неизлечима болест.
Обречени, в илюзии се скитаме
и искаме да вярваме във смисъла,
но няма кой за пътя да попитаме
и пак луната виснала е кисела,
а славеите във нощта- досада
със звънките си и първични трели….
Защо душата не остава млада?!
Нима към ада пътя сме поели?!
Стената
Аз препускам. Безкрайна, незнайна стена
покрай мене се точи. Разпенен е конят.
Ще замръкна затворник без съд и вина,
ако залеза все така глупаво гоня.
Не намирам врата, а не съм стенобитен.
Може би, ако сляза, ще мина през нея.
Там, отвъд е вселена, която копнея,
тук - животът ми простичък и първобитен.
Сам издигах мълчания, глухи прегради.
Гордостта ме превърна в отшелник пустинен.
Аз не гоня със коня престиж и награди.
Просто искам да бъда разбран и невинен.
Ще изчезне ли щом със любов я докосна?
Ще премина ли, сякаш съм някакъв дух.
И какво ме очаква? - съдба високосна,
или пак коловози, а моят - най-глух.
Ако свърна от тази проклета стена
и препусна на воля в безлюдните степи,
ще намеря ли шемет, в небе - светлина
и не са ли очите ми залезно слепи?
Откога ли е тука? - живея край нея
и люлее ме, дава уют, но съм луд.
Ще я драскам и пиша, за нея ще пея -
и вселена ще стана, небе и беркут.
И тогава над нея далеч ще се рея,
уморено крилете на края ще свия -
Ще свисти тишината и в миг ще се слея
със нея. Завинаги.
Ще я разбия.
покрай мене се точи. Разпенен е конят.
Ще замръкна затворник без съд и вина,
ако залеза все така глупаво гоня.
Не намирам врата, а не съм стенобитен.
Може би, ако сляза, ще мина през нея.
Там, отвъд е вселена, която копнея,
тук - животът ми простичък и първобитен.
Сам издигах мълчания, глухи прегради.
Гордостта ме превърна в отшелник пустинен.
Аз не гоня със коня престиж и награди.
Просто искам да бъда разбран и невинен.
Ще изчезне ли щом със любов я докосна?
Ще премина ли, сякаш съм някакъв дух.
И какво ме очаква? - съдба високосна,
или пак коловози, а моят - най-глух.
Ако свърна от тази проклета стена
и препусна на воля в безлюдните степи,
ще намеря ли шемет, в небе - светлина
и не са ли очите ми залезно слепи?
Откога ли е тука? - живея край нея
и люлее ме, дава уют, но съм луд.
Ще я драскам и пиша, за нея ще пея -
и вселена ще стана, небе и беркут.
И тогава над нея далеч ще се рея,
уморено крилете на края ще свия -
Ще свисти тишината и в миг ще се слея
със нея. Завинаги.
Ще я разбия.
петък, 9 юли 2010 г.
Виждам сълзите ти
Гледам в сълзите ти.
Сляп си в тълпата.
Търсиш мечтите си
в цветен остатък.
kopele (Ирен Попова) -Ти
Виждам сълзите ти
слепи в тълпата…
Бързаш изгубена,
бързаш нататък…
В бялата зима
бледнеят контури,
чезнеш любима
във облаци сури,
сянка те следва
и моята тръгва
сякаш от мене
душа се изтръгва…
сякаш умирам
замръзнал и ням…
Всичко разбирам,
усещам и знам,
бавна отрова
дъхът ми пресича…
Бях ли оловното
твое войниче?
А светофарите
мигат в мъглата.
Пусти са гарите,
мъртва тълпата…
Никой не знае,
не се и досеща…
Това беше краят,
последната среща.
Сляп си в тълпата.
Търсиш мечтите си
в цветен остатък.
kopele (Ирен Попова) -Ти
Виждам сълзите ти
слепи в тълпата…
Бързаш изгубена,
бързаш нататък…
В бялата зима
бледнеят контури,
чезнеш любима
във облаци сури,
сянка те следва
и моята тръгва
сякаш от мене
душа се изтръгва…
сякаш умирам
замръзнал и ням…
Всичко разбирам,
усещам и знам,
бавна отрова
дъхът ми пресича…
Бях ли оловното
твое войниче?
А светофарите
мигат в мъглата.
Пусти са гарите,
мъртва тълпата…
Никой не знае,
не се и досеща…
Това беше краят,
последната среща.
Абонамент за:
Публикации (Atom)